teen.girl
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

teen.girl

всичко за момичетата
 
ИндексПоследни снимкиТърсенеРегистрирайте сеВход

 

 Разкази

Go down 
АвторСъобщение
nicole2

nicole2


Брой мнения : 9
Join date : 24.07.2009
Age : 29
Местожителство : Sofia

Разкази Empty
ПисанеЗаглавие: Разкази   Разкази Icon_minitimeСъб Юли 25, 2009 6:52 pm

СТИГА! Чисто съзнание, ясен ум, логична мисъл, рационални решения…Далеч оттук! Това поне беше сигурно-колкото по-далече, толкова по-добре!
Избистри съзнанието си и се съсредоточи-трябваше да се махне оттук и имаше само един начин-да се магипортира. Защитните магии на Хогуортс действаха само на земите на замъка, така че селото не влизаше в този списък. Завъртя се, съсредоточена върху посоката, постоянно поддържаща в съзнанието си ясна картината на целта си, едно след друго, в перфектна последователност, завъртя частите на тялото си около собствената им ос…След стотна от секундата вече се задушаваше и й се искаше да се изкашля, в опит да се освободи от досадното чувство, че някой притиска гърлото и гърдите й, а след малко повече от миг вече бе свободна, далеч от замъка и наистина…сама.
Какво блаженство! Намираше се по средата на тъмна, дълга, неосветена дори от околните сгради улица. Всяка къща беше очевидно празна, не-обитавана вероятно от години дори, съдейки по занемарения вид на постройките. Беше мрачно и мизерно, но все пак пусто. Така, както й беше нужно. Сега вече бе подходящото време съвсем спокойно да обмисли каквото й се искаше.
Един по един спомените се завръщаха в съзнанието й, готови да я нападнат със силата си. Безмилостната истина я удряше…Тя беше сама! Напълно сама. Коледа и цялото това щастие около бала успяха да й припомнят това и тя свали защитите си, готова да даде нов шанс на щастието. Но ето, отново не се получи! Пак не откри този, който да й донесе нещо, за което да се захване-някаква частица щастие! Толкова много ли искаше?
Проклетия Макглан щеше да си поиграе с нея както му беше удобно и щеше да я захвърли! От тази гледна точка, може би беше извадила късмет, че бе успяла да му се измъкне! Но болката от невъзможността да осъществи тази единствена мечта, да получи този уникален, най-дълго бленуван Коледен подарък-любовта, сега й се струваше отново така далечно, както преди да спусне стените около себе си и да си позволи да я заобиколят хора, които не я заслужаваха, които не искаха да я разберат, които не искаха да й дадат…топлота. Толкова щастие имаше около нея, толкова обич, толкова сбъднати мечти…и никога нейните!
Усещаше как мрачните, тъжни мисли разтреперват коленете й. Не биваше да позволява на нищо да я разсейва! Тя трябваше да вземе решение! Какво ще прави оттук нататък? С кого? И как…Знаеше какво иска, ала не можеше да го постигне. Желаеше да може да бъде обичана. Не просто да си го позволи-та нима не отваряше душата си всяка година по това време, за да приеме в себе си нечия топлина? И всеки път получаваше нов удар в сърцето. Право в целта!
Знаеше, че ръцете й треперят, че главата й щеше да се пръсне, ала не можеше да спре реакциите си. Студът я обгръщаше, ала тя не забелязваше.
Едно единствено нещо я измъкна от умопомрачителната ярост на тъгата й. Плач. Първоначално си помисли, че сетне нервите й не бяха издържали и болката беше преминала преградата на упоритостта й, ала после осъзна-не тя плачеше. В дъното, в непрогледния мрак на улицата се беше скрило едно малко същество. Първоначално, докато вятърът закриваше взорът на магьосницата, тя не можа да различи какво е то. Но с всяка крачка, водена от любопитството си, тя откриваше по един малък детайл за живота, който беше се сринал на мокрия асфалт.
Завита в тънко, раздърпано и мизерно одеало, на паважа седеше малко, русокосо детенце. Момиченце толкова слабо и немощно, че едва движеше гърдите си, за да може да диша. Ръчичките му бяха премръзнали, устните му трепереха, лицето му бе мокро и посиняло. Дори не погледна, когато магьосницата беше вече на ръка разстояние от нея. Дали беше сляпо? Или глухо? Какво му имаше на това дете? Дълбоките, зелени очи сякаш прорязваха нейните, обаче. Звукът от стъпките й явно притесняваше момичето. Какво не беше наред? Ако не беше така раздърпана, малката щеше да е истинска принцеса! Толкова мила и нежна беше, такива прекрасни черти носеше лицето й. Един вълшебен, скрит Коледен ангел. Магьосницата се протегна внимателно и бавно, за да докосне премръзналата кожа…
Детето не се отдръпна. То стоеше там, напълно потънало в своите собствени мъчителни терзания, а болката беше толкова ясно отбелязана на лицето му, че дори и слепец не би могъл да я подмине. Ръцете му трепереха, устните му се движеха в безсмислен, неконтролиран брътвеж, толкова тих, че контрастираше досадно с бурята от емоции, която струеше от душата му. Дланите на магьосницата докоснаха разранената, премръзнала кожа на малкото дете, а то потрепери от допира. Но не вдигна поглед. Очите му си останаха зареяни в празната, неприветлива реалност, която я плашеше така жестоко и мъчеше младото й сърце. Горката нещастница, отритната от всичко и всички, очевидно не намираше сили или нямаше достатъчно ясно съзнание, за да отвърне на допира на дланите, обвити в мека коприна.
Магьосницата се отпусна бавно и предпазливо до детето пред себе си.





Достатъчно!
С възможно най-бърза крачка, граничеща с бяг, тя се измъкна през вратите на Входната зала и излезе на двора. Студения декемврийски вятър развя косите й, а студът нападна облеченото й само в тънка официална мантия тяло. Ръцете й се тресяха от бушуващият в нея гняв, а очите й просветваха злокобно, засенчвайки от раз светлината на звездите, обсипали безкрайния, тъмен небосвод. Само луната се осмеляваше да грее по ярко, заслепявайки с чистия си, неподправен, ала студен плам, красотата на дори това момиче.
Наистина й дойде в повече! Не знаеше как бе издържала и толкова този досаден фарс, смешната суета и лъжливо-влюбените погледи. Какъв смешник! Намерил кого да заблуждава! Тя си знаеше, беше й го казала и Хърмаяни-Макглан беше надуто, откачено и самовлюбено копеле и искаше само тялото й! Защо ли трябваше да си разваля настроението на Коледния бал, само и само да се увери отново с същото?! Безсмислено…
Меката коприна успокояваше настръхналата й кожа, ала не успяваше да я стопли или предпази от върлият зимен хлад. Тялото й се тресеше все повече с всяка изминала секунда, ала дали беше от гняв или от студ, тя не знаеше.
Не знаеше много неща в този момент-къде отиваше и защо; какво търсеше и как да го намери; с кого искаше да бъде и кой щеше да пожелае нея…Много въпроси, а нито една клетка от нея нямаше сили да потърси отговорите. Не и сега. Не точно в този момент. Не можеше…
Чу забързани крачки, някой викаше името й, ала тя не благоволи да се обърне. Не й трябваше никого за момента, нужно й бе само усамотение и време за размисъл. За това се затича и се скри сред най-близките дървета на Забранената гора. Гласът й се стори познат, но не й се искаше да се опитва да разбере на кого е дори. За това просто закрачи напред, преминавайки по периферията на гората, по по-безопасни места, за да достигне Хогсмийт. Докато вървеше, не си позволи и за секунда да се замисли за нещо друго, освен за ритъма на крачките и дъха си-умът й не беше безопасно място, когато сърцето й бушуваше така-повлиян бе от емоциите й, а тя не обичаше нещо да спира логиката и разсъдъка й. Трябваше й усамотение, спокойствие и топла дреха. Само да стигне Хогсмийт!…
Докато вървеше сред дърветата се оглеждаше напрегнато от време-навреме, притеснена да не се натъкне на някое от негостоприемните горски същества-точно сега не й трябваха нови проблеми! Само място, където ясният й разсъдък щеше да се развихри на спокойствие!
Вече минаваше краят на гората. Селото беше близо. Само още малко…Трябваше да избяга оттук, тези места я подтискаха в момента. А така се беше надявала на една приятна, ведра и забавна вечер. На един невероятен Коледен бал! Смели мечти!…Какви ли не картини бе рисувало съзнанието й, какви ли не образи се въртяха и превъртаха в главата й предната вечер. Сега искаше да избяга от всички тях-тази романтична представа за красота и съвършенство, защото нямаше сили да поддържа още дълго сърцето си със спокоен ритъм. Още един спомен за пропаднала илюзия и пулсът й щеше да избие през вените и артериите й навън над кожата й, толкова ускорено щеше да бъде туптенето!




Не проговори и за секунда – беше я страх, че звукът на гласа й ще изплаши момичето, връщайки го в реалността. Приседна до малкото, крехко телце, плъзгайки едновременно с това дланта си по продължението на раменете й, така че да може да ги обгърне. Придърпа детето към себе си бавно, с не-скрит страх да не би да я отблъснат отново. Малката просто продължи да трепери, да се тресе дори, без да обръща и за миг внимание на девойката, която толкова нежно и внимателно се отнасяше към нея. Или поне така беше привидно. Крехкото й телце потрепери и се приближи сякаш неволно към магьосницата. Тънките, разранени ръце на невръстната бездомница се тресяха, докато тя се пресягаше, за да се облегне в скута на младото момиче. Русата главичка се зарови под брадичката на девойката и детето просто продължи да хлипа и да се тресе. Плачът му беше неудържим и неспирен. Каква ли болка бе тази, който можеше да повали така жестоко това малко дете? Каква ли жестокост може да е толкова безмилостна, че да се стовари върху това прекрасно, нежно цвете? Този снежен ангел.
Сълзите се стичаха по бузите на малката и попиваха в скъпия плач на официалната мантия на магьосницата. През коприната, болката премина и достигна кожата, попи в плътта и докосна сърцето, не просто го трогна, а даде отговорите, които му бяха нужни. Не на ума! На сърцето…
*
Пет годишно момиче гледа как една жена си отива бързо, скрита от снежната фъртуна. Детето плаче и протяга ръцете си, вика, мъчи се да спре жестоката съдба, за да върне майка си. Вятърът бие коленете му жестоко, а сълзите горят лицето му по-силно и от снежната виелица. Стъпките на жената отдавна са заглъхнали, гласът й е вовеки забравен, прегръдката й е така далечна, сърцето й е пусто. Самотата завива със студения си мрак крехкото телце, за да е по-истински кошмарът. Под булото на нощта и вечното „сама”, момичето не чува как в далечината къщите пеят коледни песни, а улиците свирят на хармоника…
*
Дете на не повече от седем седи под перваза на прозореца. Дрехите му не са дрехи, обувките му не са обувки, усмивката му не е усмивка. Сълзите му се стичат за пореден път. Зад стъклото елхата се извисява до тавана с цялото си величие, обещаваща щастие и красиви спомени. Мъж и жена окачват последните играчки по клоните й, сякаш имаше нужда от още красота. Две невръстни дечица скачат и се смеят, настоявайки да отворят подаръците си. А на студа, отвън, където виеше вятърът, детето не можеше да бъде част от всичко това…
*
Малкото свито юмруче на деветгодишно дете се сблъска с масивното дърво на висока врата. Студът, който бе вкочанил пръстите на момиченцето направи почукването болезнено. Изчака търпеливо и скоро се случи. Сетне една врата се отваряше пред нея! Възрастен мъж се подаде на прага. Отвътре се разнесе аромат на сладкиши, на елхови клонки и горящи в камината дърва. Мирис на топлина. Момиченцето се замоли. С най-прекрасния, нежен, ала треперещ гласец то си пожелаваше уюта на тази къща, грижата на това семейство. Поне тази Коледа.




Ах!...Колко много мъка! Колко напразно търсене! Колко спомени! Каква странна магия! Младата девойка попиваше в душата си спомените така, както кожата й поемаше в себе си горчивите сълзи на детето.
Кап, кап, кап.
Болезнените удари на съдбата бяха прорязали и двете. Но чак сега магьосницата виждаше, че не тя беше мъченицата. Чак сега неопитната девойка можа да осъзнае-в нейния живот имаше любов! Нейната майка я прегръщаше нежно и целуваше челото й, за да сгрее душата й. Нейния баща отваряше с радост каленото си от живота сърце, за да я приеме в обятията си. Нейното семейство я топлеше и я даряваше с грижа, с любов и с радост.
Туп, туп, туп.
Сърчицето на детето биеше срещу нейното и изпълваше съществото й с малка, но достатъчна част от несъизмеримата болка в него. Душата на клетницата продължаваше да й говори. За Коледа, за празниците, за живота и за смъртта. За любовта и щастието, за дома и семейството, за топлината и нежността. Уроци, който това малко момиче бе научило в пъти по-добре, години по-скоро, отколкото девойката. Поуки, който само истински човек може да си извлече. Това дете, тази нещастница…Този ангел.
Умът й се бунтуваше срещу нелогичната магия, която се вливаше в душата й. Сърцето й с радост приемаше, обаче, всеки малък, жесток урок, който момиченцето преподаваше чрез всяка от пролетите сълзи. И вече знаеше. Разбира се, че знаеше.
Капка по капка, удар по удар…Сърцата им си говореха и се сгряваха. Едната даваше истина, другата-фантазия. Едната говореше за студа, другата-за топлината. Едната се бореше за огън, другата-за лед. Малкото момиченце победи душата й. Малкото момиченце стопи сърцето й. А тя я научи на нещо също толкова важно. Нещо, което беше осъзнала и тя току-що, но й се струваше най-важното, най-очевидното нещо на света-нежността, топлината и уюта не идват с Коледната елха. Радостта не се крие между жарта на горящия в камината огън. Любовта не е на върха на Коледната звезда.
Това беше тяхната грешка, нали? Там се бе скрил проблемът и на двете-на момичето и на девойката. Защо да търсим духът на радостта само по Коледа? Че нима щастието е само един ден? Нима любовта свършва за една нощ?
Магьосницата се усмихваше, докато подхващаше русокосата в ръцете си по-здраво, за да я вдигне от земята. Струваше й се смешно, че точно в този момент можеше да се замисли какво ще кажат родителите й, задето е избягала от Хогуортс, появявайки се с малко дете на ръце. С един малък, Коледен ангел.
Върнете се в началото Go down
 
Разкази
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1
 Similar topics
-
» Разкази {коментари}

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
teen.girl :: лично творчество-
Идете на: