Сън, приличен на реалност {разказ}

Сън, приличен на реалност

Беше студен зимен ден. Разхождах се в парка с кубето си Ласи, когато изведнъж чух някой да тича зад мен. Погледнах назад инстинктивно, за да се предпазя от потенциалната опасност и тогава някак осъзнах, че тя е реална.
Тичаше към мен – лицето му носеше маска на жестокост, очите му блестяха, тъмни и мрачни, искрящи от жестокост. Отне ми броени секунди да забележа ножът в дясната му ръка. Ласи излая до мен.
И тогава дойдоха въпросите: Защо избрах да дойда тук; Защо той беше в същия парк; Защо беше толкова студено днес, че никой друг не бе излязъл навън; Защо бях избрала да съм сама, отказвайки компанията на приятеля си. Не потърсих отговорите, обаче. Имаше по-важни въпроси, прелитащи през ума ми в този критичен момент.
Какво да избера – да тичам, за да спася живота си или да го защитавам? Кое бе по-важно за мен – да докажа, че съм достатъчно бърза или достатъчно силна?
Но всичко се смени толкова бързо, че нямаше време за подобни неща. Той беше толкова близо! Въпросите се смениха толкова бързо, колкото той тичаше срещу мен. Съзнанието ми бе замъглено от тях и не ми позволяваше да почувствам страх, или студ, или смелост…
Сега бе останало само едно нещо, което трябваше да реша – дали ще се боря с прииждащата смърт, или ще падна на колене и ще чакам да ме покоси.
И пак, имаше и други въпроси. Защо Ласи не лаеше вече? Беше ли си тръгнала? Как е възможно тя да ме остави в такъв момент? Защо сега, но не и преди? Защо бе решила да ме предаде сега? Защо човек беше винаги толкова сам, дори самотен, в подобни моменти? И както преди, дори не потърсих отговори. Ножът беше на сантиметри от лицето ми, така че в умът ми нямаше място да се чудя за нещо. Съзнанието ми беше празно, пусто. Дори не си помислих за всичките въпроси отново. Нямаше смисъл да се впускам в търсене на отговори, които не биха ми послужили за нищо. Не ми се търсеше и едната истина, едната причина, която всеки друг на мое място би дирил – защо го правиш? Защо мен? Не ме интересуваше. Него също, вероятно.
Единственото нещо, което можех да забележа в този момент, бе острието на ножа – толкова близо до мен! Отразяваше ярката светлина от перфектно белия сняг, който ни заобикаляше – ловец и плячка, убиец и жертва.
И тогава, точно в този момент, успях да осъзная това – никога не се бях изправяла пред предизвикателството да избирам между самосъхранение и самоувереност! Дори не ми се налагаше да го обмислям! Бях там през цялото това време, в пълна безопасност, лежаща на креслото, в което бях заспала, докато четях нов криминален роман. Небето, което се виждаше през прозореца беше мистериозно и тъмно. Луната хвърляше светлина върху красивият летен пейзаж. Нито звук, дори и птица не можех да чуя навън в тази спокойна, топла нощ. Единственото нещо, което нарушаваше перфектната хармония на този момент бе тихия, методичен звук, който идваше от часовника на близката стена – тик-так, тик-так.